След 1393 г., когато пада Търновград под турско робство и св. патриарх Евтимий е заточен, на 10 май 1953 г. Българската православна църква отново заема полагащото й се място сред поместните църкви-сестри, притежаващи автокефалия - патриаршеско достойнство и пълно самоуправление.

Тежките 560 години на борба за запазване на своя диоцез, за изпълняване на високия и от Бога указан дълг да спасява душите на поверените й духовни чеда и за възобновяване на автокефалията си, светата ни Църква увенчава с успешен завършек!

В средата на 20 век делегати на БПЦ се срещат в Цариград (Истанбул) с Вселенския патриарх и преговарят с комисия на Вселенската патриаршия (с членове - митрополитите Максимос Халкидонски, Германос Сардийски и Доротеос Лаодикийски). Те обсъждат условията за вдигането на схизмата, наложена от Вселенската Патриаршия върху Българската Екзархия (провъзгласена и утвърдена в периода 1860-1870 г. без съгласието на Вселенския патриарх). На 19 февруари 1945 г. бива подписан “Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна църква...”, а на 22 февруари 1945 г. е издаден специален “томос” от страна на Вселенския патриарх, в който се казва: “Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...”.

Тежките исторически промени в България и натискът на комунистическото управление върху БПЦ забавят привеждането в изпълнение на това решение. Но след дългогодишни усилия, на 8 май 1953 г. в София тържествено е свикан Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия. Произнасят се множество тържествени речи, проверяват се членовете на събора и се определят работните му комисии. На 9 май съборните членове приемат Устав на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си вече като Патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. е определил трима митрополити като достойни за патриаршеския престол - митрополитите Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. Съборът с почти пълно единодушие на 10 май 1953 г. избира за Български патриарх Пловдивския митрополит Кирил.

Още в същия ден възстановяването на Българската Патриаршия е признато от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953 г. в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски".

С посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други православни църкви-сестри, с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. Вселенската Патриаршия на свой ред официално признава възобновената Българска Патриаршия и установява каноническо общение с нея.

След многоплодното първосветителско служение на Българските патриарси Кирил (1953-1971), Максим (1971-2012) и Неофит (2013-2024) на 30 юни 2024 година Бог повери патриаршеския жезъл на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил, комуто благопожелаваме дълги години богоумъдрено и ревностно да ръководи делата на БПЦ като във всичко благоугождава на Трисветия Бог и успешно ни води по пътя на духовното спасение в Христа.