Стоян Господинов е дългогодишен главен художествен ръководител на Професионален фолклорен ансамбъл „Добруджа“ и директор на Общинския културен институт „Добрич“. През 2019 година е удостоен със званието „Почетен гражданин на град Добрич“. Носител е на многобройни отличия, включително почетен знак и диплом на ЦИОФФ и други.

Поводът за разговора ни с Господинов е 23-ото издание на Международния фестивал „Фолклор без граници“ – културно събитие, в основата на което през годините стои именно той, с мисията да събира фолклорни състави от цял свят в сърцето на Добрич.

В разговора Господинов споделя как фестивалът е преминал от конкурсен към празничен формат, какви предизвикателства крие международната координация и каква е мечтата му за бъдещето на това уникално събитие.

Тази година фестивалът "Фолклор без граници" навършва 23 години. Как се роди идеята за създаването му и какво вдъхнови избора той да се провежда именно в град Добрич?

Фестивалът „Фолклор без граници“ започна в съвсем различен формат. В началото той беше с конкурсен характер. Общината, заедно с отдел "Култура" и Дирекция „Хуманитарни дейности“, решиха да създадат фолклорен фестивал, който да съчетава конкурс между инструменталисти, певчески групи и танцови състави. Участваха едни от най-добрите композитори и хореографи в България като жури – фестивалът се провеждаше на много високо ниво.

С времето обаче осъзнахме, че съревнователният формат не е най-подходящият. Ходейки по международни фестивали, видяхме, че там няма състезание – срещат се култури, традиции и наследства без оценяване. Това вдъхнови промяната и нашата община реши да премине към такъв формат. Съставите, които се класираха втори или трети, често не се връщаха, защото разликите в оценките бяха минимални, а съревнованието — демотивиращо.

Преходът към неформален формат се оказа успешен – фестивалът се превърна във фиеста на културите. Започнахме да каним международни състави, благодарение на връзките с националната секция на ЦИОВ – България. Така фестивалът стана международен и запази основната си мисия – да събира култури от цял свят.

Какво ви мотивира да организирате фестивала и какво ви носи той?

Този фестивал радва много хора. Това е и грижата на общината – да доставяме радост на гражданите и гостите на града, да ги откъснем от ежедневието им. Много хора ми казват: „Заредих се за цяла година!“. През последните 3-4 години получаваме благодарствени съобщения от хора от други градове – Обзор, Бяла, Исперих – които са дошли специално за фестивала. Това е безценно. Такъв заряд не може да се сравни с нищо друго.

Работите с много държави. Лесно ли е да се координират техните участия в нашия град?

Координацията е сложна. Централата на ЦИОВ към ЮНЕСКО организира конкурси на всеки четири години за званието „Представителен ансамбъл на ЦИОВ“. Само колективи с това звание могат да участват. Кандидатстват десетки, дори стотици състави от всяка държава.

След това националните секции предлагат участници на международни фестивали. Но координацията е трудоемка – визови затруднения, логистика, подбиране на различни стилове, костюми и др. Например, тази година състав от Казахстан не получи визи и не успя да присъства. Също така не допускаме повтарящи се състави всяка година – правим поне 2–3 години пауза, за да има разнообразие.
Спомняте ли си състави от първото издание? Имате ли любима държава?
Не е уместно да кажа, че имам любима държава – обичам българските състави, с които работя. Но има групи, които оставят трайно впечатление.

Примерно — Мексико. Няколко пъти идват различни студентски състави с професор Мендес. Танцьорите и музикантите им са изключително енергични и харизматични. Публиката ги обожава. Също така – ансамбълът от Грузия на Давид Киквадзе – невероятна техника, акробатика, емоция. Когато видиш младеж да се завърти два пъти във въздуха и да падне на колене — това остава в сърцето ти. Всеки състав, който идва тук, оставя спомен и става част от нашата история.

Имате ли любим спомен от тези 23 години?

Любимите ми спомени са свързани с концертите, но и със срещите след тях – вечерите, когато музикантите започват да свирят, танцьорите да танцуват, и се раждат незабравими мигове. Бих могъл да напиша книга с такива преживявания. Нямам конкретен един-единствен спомен – всички са скъпи.

Какво е усещането да работите с млади хора от различни държави?

Работата с млади хора е предизвикателство, но и голяма отговорност. Уча ги, че дисциплината е ключът. Президентът на един от фестивалите каза, че нашият състав е бил най-дисциплинираният. За мен това е важно.

Дисциплина в облеклото — не се дъвче дъвка, не се пуши с носия. В ресторанта — поведение, което отговаря на името "България". Ако се държиш неприлично, това вреди на имиджа на страната. Така че възпитаваме не само артисти, но и културни посланици.

Имате ли мечта, свързана с развитието на фестивала?

Да – мечтая да имаме голяма палатка в центъра на Добрич, както в много градове по света. В нея от 16:00 до 22:00 ч. да има непрекъсната програма. Хората да могат да седнат, да се насладят на питие и храна, и да гледат фолклор от целия свят. Заслужаваме го.

Виждам как градове с 15 000 жители в Германия или Франция правят такива събития, а ние, с много по-голям потенциал, не можем. Знам, че ако поставим такава палатка – тя ще бъде пълна всяка вечер. Това би било събитие, което оставя впечатление за цяла година.

Какво пожелавате за бъдещето на фестивала? 

Пожелавам фестивалът да расте и да се развива. Да стане по-мащабен, с поне два допълнителни дни. Да има още повече състави, още повече култура и емоция. И да остане във възходяща посока – за радост на всички.