Йордан Петров – Данчо. Име, което спортните фенове в Добрич познават от години, а любителите на бягането свързват с упоритост, дисциплина и медали. Той е сред най-разпознаваемите добруджански атлети, носител на отличия от републикански, европейски и световни състезания, но зад успехите му стои история, която започва далеч от стадионите – в ромската махала на Добрич.

В новия епизод на подкаста ни "Гласът на ромите" Данчо се връща назад към детството си – време, което описва като „много трудно“. В семейство с 13 деца, с бедност, която не оставя място за мечти, и с дни, в които е тръгвал към училище без закуска и без ток у дома. „Ставах сутринта в 6, няма ток… какво да сложа в раницата и тръгвам към училището. И пак не се отказах“, разказва той.

Училището идва късно в живота му – започва първи клас на 12-годишна възраст. „Не исках да уча. Мислех си: ако уча, президент ли ще стана? Но после осъзнах, че ученето е най-важното нещо. Никога не е късно“, казва Данчо. Завършва осми клас в ОУ „Панайот Волов“, а съдбовен момент променя посоката му – участие в ученическо състезание, на което треньор вижда потенциала му и го кани в леката атлетика.

Следва Спортното училище – двуразови тренировки, учене, глад и постоянство. „Ходех на тренировки без храна. Но не се отказах“, повтаря той. Помни и моментите на срам, когато като ученик гледал как другите деца получават банички от майките си, а той няма. Спасение в онези години му давала класната – правела му сандвичи и го викала в междучасието. „Много се срамувах тогава“, признава Данчо.

Пътят му към националния отбор идва неочаквано. Първите състезания са трудни – тръгва да „води“, без да познава тактиката, после едва се прибира. „Осъзнах, че не е само да бягаш, трябва и акъл. Тактика“, казва той. Само година по-късно вече се класира за световно първенство след полумаратон в Каварна, където се състезава с елитни бегачи от Етиопия, Кения, Уганда.

„Всичко е труд. Мъка. Изстрадани са тези отличия, но не съжалявам“, категоричен е Данчо. Споделя, че е имал предложения да се състезава за други държави – включително Турция, но отказал. „Аз съм роден в България и си оставам тук“, казва той, а гордостта му от националната фланелка личи във всяка дума.

Сред най-ценните му спомени остава тежко състезание в Гърция – Метеора, 20 км почти изцяло нагоре. Разказва като филм – силни съперници, рисковано темпо, страх от кучета, крави по трасето, но накрая – финиш и първо място, интервюта и автографи. „Такова нещо досега не съм имал“, усмихва се той.

Днес Данчо живее между Добрич и Полша – работи, тренира, състезава се, но е у дома заради баща си, който е получил инсулт. „Не е срамно да работиш. Срамно е да крадеш“, казва той и признава, че още от малък е знаел какво е труд – на 8-9 години е копал по нивите, брал дини и е „свикнал сам“.

Данчо не крие болката си от липсата на подкрепа към спорта. „Как да дадеш 200-300 лева на професионален бегач и да очакваш да не се откаже?“, пита той. Въпреки трудностите, мечтата му е ясна – да има семейство и да стане треньор, да намери „поне 5-6 деца“ и да ги подготвя, да им даде стимул и пример.

Когато говори за децата от махалата, Данчо казва, че вижда талант, но и липса на постоянство. „Виждат, но ги мързи. А като има желание, и да е трудно, няма да се откажеш“, убеден е той. И добавя най-важното послание към тях: учението е ключът. „Да можеш да четеш и да пишеш. Защо да даваш пари някой да ти попълва документите? По-добре сам“, казва той.

В края на разговора Данчо остава верен на философията, която го е извела от бедността до националната фланелка: „Благодаря на Господ, че съм на правия път – спортът и ученето. Не глупостите. Не кражби, не наркотици. И благодаря на хората, които ми помагат.“

Историята на Йордан Петров не е просто спортен разказ. Тя е доказателство, че от най-трудното начало може да се стигне далеч – когато има труд, характер и някой, който да ти подаде ръка навреме.

---

„Про Нюз Добрич“  изпълнява инициатива, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз  в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани държани отговорни за тях.